, , , ,

20 века в търсене на мира

20 века Европа търси мира. Воюва за него, дава безбройни жертви – и все в името на спокойствието и просперитета. В средата на 20-я век, беше намерена формула, която бавно, с много съмнения, криволичения и грешки, но и с много вяра и упоритост, доведе до продължаващият вече 70 години мир на континента ни.

Ние осъзнаваме огромните усилия на поколения европейци, затова, заедно с още 300 организации, се присъединяваме към Europe We Want. Искаме да осъзнаем откъде сме тръгнали и да продължим напред конструктивно.

***

Започваме нашият разказ за Европа и мира през 27-мата година преди Христа. Това е началото на прословутия Pax Romana, продължил цели 207 г. – от възкачването на Цезар Август до смъртта на Марк Аврелий през 180-та година. Пакс Романа е първият опит за мирно развитие на част от Европа и Средиземноморието. И макар нестабилен, този мир е донесъл най-доброто развитие в историята на Рим, дотогава изпълнена с войни.

И след Рим, въпросът за мира винаги е бил основен в Европа. Разкъсвани от войни, след разпада на Римската империя, племената, народите, империите, републиките в Европа винаги са имали пред себе си една „крайна“ цел – да спрат, да си отдъхнат от косата на Смъртта. Макар оплетено във вражди и войни, винаги можем да намерим търсенето на тази цел:

  • и при Карл Велики, Pater Europae („Баща на Европа“), при когото Каролингския Ренесанс насърчава формирането на обща европейска идентичност;
  • и в развитието на Свещената Римска империя (10-19 век), постоянно живееща между дезинтеграцията и интеграцията;
  • и при Вестфалските мирни договори от 1648 г., донесли края на европейските религиозни войни, започнали след Реформацията. Освен германската религиозна свобода и политическата организация на Германия, те уреждат и европейския мир;
  • и по време на Европейския концерт, продължил с прекъсване от 1815 г. до 1914 г., в чиято основа е разбирането, че баланс в международните отношения може да бъде постигнат чрез сътрудничество и взаимни отстъпки между „Великите сили“, като водеща роля се отделя на дипломацията. Видни фигури като Готфрид Лайбниц (1677) и Лорд Гренвил (1797-99) вече са поставили на дневен ред въпроса за „Европейска федерация“. Върху тях Метерних развива идеите и понятието за „баланс на силите“, така че амбициите на всяка „Велика сила“ да бъдат сдържани от останалите.

 

Паневропейската политическа мисъл се развива през 19-ти век, вдъхновена от либералните идеи на френските и американските революции след смъртта на империята на Наполеон (1804-15). През десетилетията след Виенския конгрес идеалите на европейското единство процъфтяват из целия континент, особено в писанията на Ястржебовски, Мацини и Корвин-Шимановски. Терминът „Съединените щати на Европа“ е използван от Виктор Юго в реч на Международния конгрес на мира, проведен в Париж през 1849 г.

На Изток и Югоизток мирът е бил в далеч по-къси периоди. В историята на България и Византия имаме няколко периода на десетилетен мир – между Симеон Велики и Лъв VI (896 – 912) както и 25 годишен мир между България и Сърбия (897 – 922). Следва 36-годишният (927 – 964) „дълбок мир“ между България (Петър I) и Византия, както и периода на силната дипломация и късите войни на Иван-Асен II. Това са периоди на стопански възход. Но от изток и от югоизток, през Балканите са основните пътища за нахлуване на „варварите“ – от готи и хуни, до араби, монголи и османски турци.

***

Вече сме в мрачните, кризисни години от 1914 до 1945 г. – времена на всеобщо умопомрачение, довело до двете световни войни – започнали все в сърцето на Европа. Загиват милиони, десетки милиони. А на Изток вилнее комунизмът – у дома си и сред съседите.

Въпреки това, през периода между двете световни войни съзнанието, че националните пазари в Европа са взаимозависими, макар и конфронтационни, наред с възхода на американския пазар от другата страна на океана, подхранват желанието за икономическа интеграция на континента. През 1920 г., застъпвайки се за създаването на Европейски икономически съюз, Джон Мейнард Кейнс пише, че “трябва да се създаде Съюз за свободна търговия … за да не налага никакви протекционистични тарифи, независимо от продукцията на други членове на Съюза.” През същото десетилетие Ричард фон Куденхове-Калерги, австрийски аристократ с противоречиви разбирания и идеи, е един от първите, които си представят съвременния политически съюз на Европа и основава движението „Пан-Европа“. За съюз в Европа говорят и други, сред които тогавашният министър-председател на Франция Аристид Бриан и Уинстън Чърчил.

Краят на безумието идва, а с него идва и Pax Europaea. В междинния период (1945 – 1957 г.) се говори и действа за някакво обединение в Европа. „Конгресът на Европа“, считан от мнозина за първи федерален момент на европейската история, се провежда в Хага от 7 до 11 май 1948 г. с 750 делегати от цяла Европа, както и наблюдатели от Канада и САЩ. Конгресът събра представители от широк политически спектър, като им даде възможност да обсъдят идеи за развитието на европейското политическо сътрудничество. Участват важни политически фигури като Аденауер, Чърчил, Макмилан, Пиер-Анри Тейтген, Франсоа Митеран, Пол Рейно, Даладие, Пол Ван Зеланд и Алтиеро Спинели. Активна роля имат широк кръг философи, журналисти, църковни лидери, юристи, професори, предприемачи и историци. Отправен е призив за политически, икономически и паричен съюз на Европа. Тази значима конференция трябва да окаже дълбоко влияние върху формата на Европейското движение, което е създадено скоро след това. Предложено е създаването на Колеж на Европа. Конгресът обсъжда и бъдещата структура и роля на Съвета на Европа. Участниците допринасят и за създаването на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи в Съвета на Европа.

През 1952 г., разочаровани от липсата на напредък в рамките на Съвета на Европа, шест държави решиха да продължат и създадоха Европейската общност за въглища и стомана, която беше обявена за “първа стъпка в обединението на Европа”. Европейските лидери Алчиде Де Гаспери от Италия, Жан Моне и Робер Шуман от Франция и Пол-Анри Спаак от Белгия разбраха, че въглищата и стоманата са двете индустрии, които са от съществено значение за воденето на война, и вярват, че чрез обвързване на националните си индустрии, бъдещата война между техните народи стават много по-малко вероятни.

През 1957 г. Белгия, Франция, Италия, Люксембург, Холандия и Западна Германия подписаха Римския договор, който създаде Европейската икономическа общност (ЕИО) и митнически съюз. Те също така подписаха друг пакт за създаване на Европейската общност за атомна енергия (Евратом) за сътрудничество в развитието на ядрената енергетика. И двата договора влязоха в сила през 1958 г. Това е формалното начало на Европейския съюз.

През годините ЕС приема нови членове и се развива върху серия от нови договори, за да достигне до сегашните 28 страни-членки, обединени в правно отношение от Договора от Лисабон (2007 г.) На 1 декември 2009 г. Договорът от Лисабон реформира много аспекти на ЕС –  промени правната структура на Европейския съюз, обединявайки системата от три стълба на ЕС в един правен субект с юридическа правосубектност, създал постоянен председател на Европейския съвет, и засили позицията на върховния представител на Съюза по въпросите на външните работи и политиката на сигурност.

***

Историята, която, казват, се пише от победителите, ни е оставила безкраен низ от факти, но и от митове, спекулации и недоизказаности. Не може да се отрече – до средата на 20 век, европейските държави са търсили просперитета си чрез разширявания за сметка на съседите си или на по-далечни народи. Водещата максима е била: Si vis pacem, para bellum (Ако искаш мир, готви се за война).

От 70 години насам обаче виждаме, че Друга Европа е възможна. Тя не е перфектна, градена е и се гради на визиите, на компромисите и скрития натиск и явните напрежения, на уроците от опита.  Но тази „друга Европа“ за пръв път в човешката история показа, че нещата могат да се случват и без войни. И това е онази малка разлика, която ни дава увереността, че върху нея и върху всички останали успехи – и учейки се от грешките си – ще можем да минем на следващия етап на Общността – да премахнем повечето грешки, да приемем добри решения, в полза на всички граждани на Обединена Европа.

Признавайки предизвикателствата на настоящата ситуация, ние като граждани на своите страни, но и на нашата обща Европа, не трябва да се ограничаваме в дебатите за бъдещето на Европа на въпроса: „Повече или по-малко Европа?“, Но се съсредоточаваме върху нашите нужди за бъдещето и нашите права. Ключовият въпрос е: „Каква Европа искаме?“

Какво ще остане за Европа в Историята след нас, зависи от всеки един от нас. Не само когато гласуваме за Европейски парламент, както предстои на 26 май, но и във всеки един ден, в който изявяваме идеите, позициите, интересите, желанията си пред общините, регионите, правителствата или европейските институции.

Европа, неделима част от която – географски и исторически е България – може да се превърне по-добро място за всички нас, ако точно на избори вземаме правилните решения. И не вярвайте, че няма значение – всеки избор има значение. След него връщане няма!

Снимка: Unsplash